Снимка: National Tourism Channel- Bulgaria
Автор: Мартин Ралчевски
Вчера, в късния следобед в Лозенец, се случи нещо, което ме трогна.
Беше около онзи особен час, когато денят вече се готвеше да си тръгне, а морето беше бурно и мистично и сякаш ставаше по-дълбоко, по-тъмно, но и едновременно някак и по-тихо.
Небето бе чисто, но имаше вятър, който носеше хладни струи въздух, които сякаш напомняха, че лятото не е вечно. Плажът беше вече почти пуст.
Моето семейство реши да се разходи в града, защото не им беше топло, за да плажуват, но аз останах.
Винаги съм бил такъв - не мога да се откъсна от морето, когато съм при него. То ми е като стар приятел, когото не искаш да напускаш дори за кратко.
Лежах на пясъка, слушах ритъма на вълните, онзи вечен, монотонен глас, който често казва повече от всички думи, и мечтаех.
Тогава на няколко метра от мен забелязах семейство, което веднага привлече вниманието ми. Мъж и жена на около трийсет и пет, може би четиридесет години; и две деца, може би на около десет. Те не бяха като останалите туристи.
Нямаха чадъри, шезлонги, хладилни чанти, кърпи с ярки шарки. Вместо това бяха постлали само обикновен бял чаршаф, който вятърът леко надигаше в ъглите.
Облеклото им бе скромно, лицата леко загорели, но не от безгрижно печене на слънце, а от онзи загар, който идва от работа под открито небе. В очите им имаше умора, но имаше и нещо друго. Нещо тихо, скрито, почти свято, което не се забелязваше на пръв поглед. През повечето време гледах към морето, но слухът ми улови гласа на жената.
Не исках да подслушвам, но думите бяха толкова близо, че нямаше как да ги пропусна:
“Ето, видя ли - каза тя на мъжа си, - доведохме и ние децата на море. Не за всичко са нужни много пари. А има и душ на края.
После ще може да се измием даже и със сладка вода.”
В този момент нещо се сви в гърдите ми. Толкова просто изречение, а в него - цял живот.
Представих си как са планирали този ден, как са събирали пари за пътя, как са спестявали от друго, как са се ограничавали, как са обмисляли къде да седнат, как са се вълнували, че ще прекарат тези няколко часа, които за тях бяха толкова ценни.
Погледнах към децата. Те тичаха по пясъка, гонеха се и се смееха с онзи чист, кристален детски смях, който не познава срам или уговорки. За тях това море беше рай. А за родителите им - сбъднато обещание.
Може и да ви прозвучи малко превзето, но, повярвайте ми, чаршафът на тези хора ми се стори най-красивото място на плажа.
Там нямаше удобства, нямаше разкош, но имаше нещо по-голямо. Имаше скромност, задружност, любов и чиста радост. Радост, че макар и за кратко, са успели да дадат на децата си спомен, който щеше да остане в тях завинаги.
Погледнах отново към вълните. Те сякаш нашепваха, че морето е за всички, че не го купуваш с пари, а го усещаш със сърце и, че най-ценните мигове често са най-скромните. А когато си тръгнаха и по пясъка останаха само следите от стъпките им, в мен се появи една мисъл, която все още не ме напуска: богат е не онзи, който има много, а онзи, който умее да направи щастливи тези, които обича дори и с малкото, което има!
(Бяха легнали някъде зад табелата със знака “Забранено за кучета”)
Внимание: Тази статия е защитена от авторските права на Национален Туристически Канал. Неупълномощеното препечатване, повторно публикуване или пренаписване на това съдържание е строго забранено без изрично разрешение от Национален Туристически Канал. Цитатите от този материал са допустими, при условие че е включена директна връзка към цялата статия на Национален Туристически Канал.